Vampire Academy

Академията Св. Владимир ви посреща с Добре Дошли...
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Раят на синевата

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Кайен Джоузеф Лий
Дампир, Целуната от сянката
avatar

Брой мнения : 59
Reputation : 0
Join date : 12.04.2010
Age : 22
Местожителство : На едно място, където никога няма да ме откриеш...

ПисанеЗаглавие: Раят на синевата   Пон Апр 12, 2010 10:09 am

Първа глава

„Затишие пред буря”


Вечерта бе тиха и спокойна, сякаш извадена от някоя мечта. Вятърът леко и безшумно се плъзгаше през листата на дърветата, промъкваше се покрай празните пейки и около пустите алеи в парка. Тревичките потръпваха, сякаш вече започваха да измръзват през необичайно студената мартенска вечер. Луната смело осветяваше всяко ъгълче на природата със своята бледа, призрачна светлина, необезпокоявана от нито един облак.
Внезапно пронизителен писък разкъса тишината и покоя. Вятърът задуха по-силно и довя няколко малки, пухкави облачета, които вече се разхождаха по небосвода.

***

Едно прозорче в къщата на улица „Девънстрийт”, една от малкото къщи на улицата и единствената обитаема, светна, озарявайки нощта със своята надежда. Но всъщност там нямаше никаква надежда, никакво хубаво чувство.
Вратата на стаята на Елеонор се отвори и това предизвика течение поради отворения прозорец. Бащата на момичето бързо се озова до леглото й и започна да шепне:
-Кошмар... Просто кошмар, миличка. Спокойно. – думите се лееха бавно и спокойно от устата на мъжа на средна възраст. От месец насам, откакто неговата любима и майка на Нора бе умряла по възможно най-глупавия начин – беше я блъснал моторист – Ели всяка нощ се събуждаше с викове. И сега, както и предишната вечер, баща й я успокояваше, повтаряйки една и съща фраза по няколко пъти. Нора кимна все още уплашена и отметна кичура коса, който бе закрил пребледнялото й лице.
Петнадесетгодишното момиче обаче знаеше, че това не е било кошмар. Съвсем ясно беше видяла мъжа, който бе стоял на прозореца й. Тя беше събудена от един стон, изтръгнал се от гърдите на непознатия. Беше се обърнала към прозореца моментално, като бързо бе забелязала бледата му кожа и искрящите червени очи. Тогава Лили беше изпищяла, осъзнала, че вампир е стоял на метри от нея, докато е спала необезпокоявана за първи път от доста време.
Припомняйки си случката от преди пет минути, Елеонор започна да диша учестено. Това накара баща й да си помисли, че не я е успокоил все още.
-Всичко ще е наред. – окуражително каза баща й и затвори вратата, оставяйки момичето само с мислите си.
Светлината изчезна. Но ужасът все още се таеше там, някъде из тъмните ъгли на стаята.
Нора бързо, но безшумно стана от леглото си и с няколко плахи крачки се озова пред прозореца. Дългата й червена коса се развяваше от появилия се вятър. Очите й шареха по земята долу, но не можаха да различат нищо необичайно.
В този момент нещо в розовите храсти под прозореца й се размърда. Преди да се е усетила, Ели вече бе притисната до под, лежейки под тежкото, мускулесто тяло на вампира. Червенокоската знаеше какво щеше да се случи. Вече очакваше смъртта. И без това този живот й бе писнал. Опита всякакви неща, за да се „оправи” след смъртта на майка си. Цигари, алкохол, наркотици... секс. Тези неща я бяха накарали само да затъне още повече. Беше стигнала до всичко това, само заради онзи тъп инцидент. А сега нещата можеха да се оправят.
Нора въздъхна и отпусна ръцете и краката си, които досега бяха готови да се защитават. Просто нямаше смисъл от това. Щеше да приеме неоспоримия факт спокойно и без възражения.
Вампирът се доближи до лицето й и я погледна право в тревистозелените очи. Тийнейджърката също срещна неговия поглед и двамата сякаш се сляха в едно. Яркозелено и яркочервено, тъмно и бледо... Два контраста, които се допълваха до нещо уникално. Вече бяха едно цяло. Той я разбираше, тя го осъзнаваше. Всичко беше окей.
Мъжът погали Елеонор по нежните й скули, пръстът му проследи перфектните й черти чак до раменете. С едно бързо движение той оголи дясното й рамо, но след секунда размисъл върна презрамката на нощницата й обратно на мястото й. След това неуверено, но страстно долепи своите ледени устни до нейните горещи и изпълнени с живот устни. Когато се отдалечи на няколко сантиметра от лицето на Нора, една въздишка се промъкна и излезе от устата на вампира. Искаше вече да свършва. Да забие зъби в гърлото й, да утоли жаждата си и просто да си тръгне. Но имаше нещо в това тайнствено момиче, което го привличаше по някакъв много странен начин.
Вампирът реши да й даде още малко време, искаше тя да се защити. Но Лили въобще нямаше такова намерение. Момичето просто стоеше тихо, неподвижно и въобще не се съпротивляваше.
Мъжът бавно и вече по-сигурно целуна отново Нора. Лека-полека целувките му се приплъзваха към онази така желана шия.
Вампирът вече чуваше равномерното туптене на сърцето й във вената, която сега бе покрил с устните си. Ели потръпна в очакване, но също и от леката хладнина, която дъхът на непознатия оставяше по кожата й.
Белите му зъби се впиха в нежната й шия. Една-единствена капчица кръв се отрони от направената рана, спусна се надолу по меката кожа на Нора и се приземи шумно на земята, или поне за неговия слух.
Вампирът определено искаше още. Но едно тихо гласче в главата му го предупреждаваше да не прави нищо глупаво. Накрая ангелски-красивият натрапник направи своето решение.

***

Мъжка фигура скочи от прозореца на втория етаж и безшумно се приземи в тревата. Той развълнувано пое по пътя си, продължавайки „разходката” си. Все още не бе свършил това, за което беше излязъл.
Вятърът отново утихна. Луната вече бе покрита с тъмни облаци, които предвещаваха буря. Във въздуха се усещаше силно напрежение. Всички живи същества се скриха в убежищата си в очакване на нещо зло.
Затишие пред буря.


Последната промяна е направена от Кайен Джоузеф Лий на Пон Май 03, 2010 7:25 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://house-of-the-night.forumotion.com/
Кайен Джоузеф Лий
Дампир, Целуната от сянката
avatar

Брой мнения : 59
Reputation : 0
Join date : 12.04.2010
Age : 22
Местожителство : На едно място, където никога няма да ме откриеш...

ПисанеЗаглавие: Re: Раят на синевата   Пон Апр 19, 2010 8:38 am

Soundtrack

Втора глава

„Като капка роса”

Болката беше непрестанна. Всъщност не би могло да се нарече точно болка. Бе като изгаряне, но отвътре. Сякаш някакъв огън се бе запалил вътре в мен и не искаше да се потуши.
Така беше вече много време. Поне аз така го усещах. Мислех, че бяха минали седмици, през които лежах на тази студена и мокра, но мека повърхност. Не можех да си отворя очите или пък да помръдна която и да е част от тялото си. По-точно не исках. Беше ме страх да не заболи повече. Аз, лудата и безстрашна червенокоска, да се боя от едно просто помръдване. Каква ирония, нали?
Този пожар бе започнал малко след като вампирът ме ухапа. Тръгна от сърцето ми. Сякаш някой беше поднесъл запалена клечка кибрит към сърцето ми и то се бе възпламенило като сламено чучело.
По-късно огънят продължи пътя си към крайниците ми и накрая обзе цялото ми тяло. За жалост все още продължаваше.

***

Но ето че дойде ден (или пък час?!), когато огънят започна да се отдръпва. Първоначално не можех съвсем да го усетя, но определено облекчение се чувстваше. Огънят започна да се отдръпва от краката ми и по-късно там вече въобще не ме изгаряше.
След още време, което ми се стори прекалено дълго, всичко спря. Пожарът се събра като една капка там, откъдето бе започнал. И свърши. Нямаше болка, нямаше изгаряне. А определено имаше много нови неща. Надушвах някакви странни миризми, които досега не бях усещала. Ухание на... гора, мокра почва, дъжд, жасмин... Имаше още много неща и повечето от тях не можех да назова с думи. Засега.
-Здравей. – чух някакъв глас близо до мен. Отворих очи, изправих се и се опитах да огледам наоколо. Но не виждах никого, поради простата причина, че все още не бях свикнала с ярката светлина. Все пак усещах уханието му на портокал и канела. Бе някак познат, както и гласът му, но не се досещах кой беше той.
И тогава той излезе иззад едно дърво, кожата му блестеше като хиляди диаманти на силното слънце. Синята тениска и черните дънки, с които беше, сякаш бяха създадени само за него. Черната му коса бе зализана с гел назад. Вампирът. Този, който ме бе превърнал в негова себеподобна.
Направих няколко неуверени крачки към него, но внезапно спрях. В погледа му имаше нещо, което ме плашеше. Някаква дивост, един ужасяващ блясък. Отстъпих назад, а той тръгна към мен. Бавно, уверено и с дяволита усмивка на лицето.
Може да е глупаво, но чак сега се замислих – как ли се казваше той? Не, не беше време да мисля за такива незначителни неща.
Страхувах се от него. Всъщност... защо се страхувах? Нали и аз вече бях вампир! И то нов, така да се каже. Бях чувала, че младите вампири са много по-силни от по-старите. Значи нямаше проблем да не се боя.
-Здрасти. – поздравих с уверен тон и това учуди вампира. Той спря на място, сякаш се закова, усмивката му изчезна. – Е, как си? Всъщност, къде съм? Колко време мина? – опитвах се да звуча невинно и спокойно. Не успях да го заблудя съвсем, но пък онзи плашещ поглед се изпари. Лицето му омекна и тогава той се приближи. Вече май наистина не се притеснявах.
-Минаха едва два дена. Преобрази се прекалено бързо. Но това не е проблем, даже е хубаво. Но предполагам, че си се надявала някой да те убие.
-Не. – поклатих глава и се учудих защо пък ще искам да бъда убита. Та нали вече бях един вид мъртва?!
-О. Интересно. – явно отрицанието ми бе странно за него. Вампирът разбра това и ми обясни. – Всички вампири, които познавам, а те са много, са искали да бъдат убити, докато са се променяли. Включително и аз. Заради болката, която изпитваме. Ти из¬---
-Ох, стига! – прекъснах го, което леко го подразни. – Хубаво, странна съм. Но това не е толкова важно. Познаваме се от няколко дена, така да се каже. А все още даже името ти не знам. – не можех да чакам повече, трябваше да разбера името му.
-Името ми... То не е важно.
-Моля?! Ти шегуваш ли се? Как... как да не е важно?! Ето – аз се казвам Елеонор. Елеонор Мозли. Сега да пробваме отначало. Как се казваш? – мълчание. Погледнах го право в сините му очи... Момент, сини?! Нали беше с червени очи? Както и да е. И когато го погледнах, отново изпитах онова чувство. Как се сливаме, как ставаме едно цяло.
Вампирът повдигна едната си вежда, отново учуден. Явно не само аз имах онова чувство.
-Добре. – въздъхна той примирено. – Франк Уилкърсън. – тихо се представи мъжът и сведе поглед към земята. Името звучеше американско. Бях го чувала някъде, но не можех да се досетя откъде ми бе познато.
Мъчеше ме един въпрос. Какъв беше смисълът да ме превърне във вампир? Съчувствие към баща ми, ако ме бе открил мъртва? Да бе. Искаше да ми е гадно, да се мъча по-дълго? Да, това беше по-вероятно. Но имаше и трета възможност...
-Ти се интересуваш от мен, нали? – изстрелях въпроса си бързо, без да мисля. Май отново нямаше да получа отговор...
-Странна си. – ... или пък щях. – Необикновена. За първи път виждам такава като теб. – естествено, да не би да имах близначка?! – Още откакто влязох в стаята ти, ти ме учудваш. И продължаваш да го правиш. Загадъчна си. А това... Харесва ми. – Франк се усмихна ослепително, а щом го погледнах, сякаш потънах в дълбокия му тюркоазен поглед. Усетих странно спокойствие, смятах, че нищо лошо не можеше да се случи. И се чувствах лека като... дъх на фея.
Изведнъж обаче се стегнах, съсредоточих се върху нещо, без самата аз да искам. Върху него. Но не за хубаво, а сякаш, сякаш... сякаш исках да го спра. И подейства. Спокойствието изчезна, лекотата се изпари и вече не бях така обсебена от сапфирения му поглед.
-Поредното доказателство, че си особнячка. – оповести Франк и с леко мрачна усмивка се отдръпна крачка назад.
-Какво ми направи? – попитах рязко, без да обръщам внимание на забележката му.
-Просто хипноза. Явно и ти имаш дарба, и то много интересна и полезна. – онова злобно пламъче отново се появи в очите му и ме накара да се отдалеча малко от вампира.
-Виж какво. Каквото и да се опитваш да ме накараш да направя, няма да стане. Зная много добре как да използвам силата си! – заплаших го и привидно се ядосах. Но отвътре пак треперех, като знаех, че блъфирах. Той също го знаеше.
Франк се приближи и застана на сантиметри от мен. Исках да се отдръпна, да избягам, да се махна. Но не можех да помръдна.
Вампирът вдигна дясната си ръка и нежно погали лицето му. Докосването му предизвика странно удоволствие у мен, което се опитах да подтисна, но не успях.
Франк доближи лицето си до моето. Усещах ледения му дъх, напоен с аромат на портокал и канела, да се приплъзва по лицето ми. Тогава той долепи устни до моите, вече съвсем уверено и много по-страстно от първия път. Обвих ръце около врата му и отвърнах на целувката му.
„Недей!”, крещеше ми едно гласче отвътре, по-разумната Елеонор, която не би се поддала на изкушението. Но това гласче бе лесно за игнориране и лека-полека заглъхна.
-Елеонор, не го прави! – хъх? Това вече си беше съвсем истински глас. Исках да видя кой е, но Франк не ме пускаше, сякаш бяхме заключени един за друг. И все пак любопитството надделя.
-Остави ме. – изпъшках и рязко се дръпнах от Франк. Погледът му потъмня, той показа острите си зъби, но това точно сега не ме интересуваше.
Обърнах се по посока на гласа. Там, на двайсетина метра от нас двамата, стоеше строен и висок мъж, с къса пепеляво-руса коса. Направих си труда да подуша въздуха – и той беше вампир, и то с райското ухание на люляк. Никога не го бях срещала, а той знаеше името ми. Поредното учудващо нещо за деня.
-Откъде знаеш името ми? – тихо промълвих, но знаех, че той ще ме чуе.
-Просто го знам. Ще ти обясня по-късно. Сега трябва да тръгваме.
-Не! Тя е моя! – изсъска Франк и застана в атакуваща позиция. Божичко, сега заради мен ли щяха да се сбият?!
-Ти въобще няма да й помогнеш. – каза със спокоен глас новодошлият и за по-малко от секунда се озова до мен. От гърдите му излезе тихо, но дълбоко ръмжене.
-Чакайте малко! Никой няма да решава вместо мен! Аз съм си на цели петнадесет години и сама мога да реша какво да правя. – погледът на Франк леко поомекна, но все още бе готов за нападение.
Двамата се гледаха втренчено, телата им изразяваха силно напрежение. Но знаех, че вниманието и на двамата вампира бе изцяло насочено към мен. И всичко зависеше от мен.
-Ще... ще отида с него. – посочих с глава непознатия вампир и сведох поглед. Това просто щеше да разяри Франк. – Съжалявам. – промълвих и виновно отстъпих крачка назад към новодошлия.
След секунди вече тичах с бърза скорост, следвайки непознатия. Чудех се кой ли бе той, откъде знаеше името ми, къде ме водеше и най-важният въпрос – защо? Но тези мисли бяха на втори план. Думите на Франк ме преследваха през целия ни път. Чиста като капка роса.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://house-of-the-night.forumotion.com/
Кайен Джоузеф Лий
Дампир, Целуната от сянката
avatar

Брой мнения : 59
Reputation : 0
Join date : 12.04.2010
Age : 22
Местожителство : На едно място, където никога няма да ме откриеш...

ПисанеЗаглавие: Re: Раят на синевата   Пон Май 03, 2010 7:25 am

Soundtrack

Трета глава

„Дете на нощта”


Най-накрая непознатият вампир спря да тича. Не знаех колко разстояние бяхме изминали, но би трябвало да е много.
Слънцето вече залязваше. Небето се бе оцветило в прекрасни бледи нюанси на оранжевото и лилавото, които се превръщаха в червено около самото слънце. Малките, пухкави облачета, които плуваха по небесния склон, увеличаваха броя си с всяка изминала минута.
Застанах до вампира и чак тогава огледах местността, в която се намирахме. Бяхме излезли от гората и вече се намирахме на полянка, покрита с бели и кремаво-жълти цветя. Стръкчетата трева, които се показваха над цветовете, бяха все още дребни и бледозелени. В далечината се извисяваше висока планина, а зад нея вероятно имаше някое малко планинско градче. А на около триста метра пред нас се намираше голяма, бледосиня къща на два етажа.
- Моят дом. – промълви вампирът, проследявайки погледа ми.
- Красиво е. – с бялата оградка, която очертаваше двора, големите бели прозорци, обширната тераса на втория етаж, няколкото по-малки балкончета и верандата просто нямаше как да не е красива къща.
Отново се затичахме, макар че ми се искаше да ходя нормално като човек през тази прекрасна полянка, водеща към къщата.
Спряхме там, където започваше ниската бяла ограда. Имаше табелка, на която пишеше „Раят на синевата”. Предположих, че това бе името на имението и познах.
С вампира бързо минахме по алеята, посипана с пясък и малки камъчета, и се озовахме на верандата.
- Изчакай тук. – той ми посочи един плетен бамбуков стол, на който аз седнах с лека неохота. Въобще не ми се седеше.
След минутка вампирът се върна с две чаши горещ шоколад.
- Браво, уцелил си напитката! – похвалих го и се ухилих, чудейки се откъде знаеше, че обожавах горещ шоколад.
- Аз съм Винсънт Лорън. – представи се той, без да обръща внимание на „комплимента” ми. – Както вече разбра, тук живея аз. Отсега нататък това ще бъде и твой подслон. – уау. Ето това се нарича рационално ненормално мислене. Беше решил всичко, без да ме попита.
Мобилният телефон, който стоеше на перваза зад мен, звънна. Винсънт се пресегна да го вземе, но в този момент звъненето спря. Вампирът се озова на сантиметри от моето лице. Погледнах го в запленяващите, топли и все пак напълно обикновени очи с цвят на мед.
Приближих се към него и точно щях да го целуна, когато той се отдръпна рязко.
- Съни, той те търси! – женски глас прозвуча съвсем от близо. След по-малко от секунда на вратата се появи красива жена (също вампир!) с дълга, руса коса, която се спускаше свободно по гърба й, ярки сини очи и... Много стилно облечена.
Каква глупачка съм само! Харесвах го, даже щях да го целуна! А той имал гадже...
- Добре, отивам да поговоря с него. През това време ти се погрижи за нея. – да се погрижи за мен?! Все едно бях малко дете.
Винсънт стана от стола си и бързо изчезна вътре в къщата. Веднага русокоската зае мястото му.
- Е, коя си ти? – гласът й звучеше непринудено, но очите й ме гледаха изпитателно.
- Елеонор Мозли. – едва-едва промълвих, но после се стегнах. – Бях ухапана преди два или три дни. – жената ахна – поредният вампир, който се учудваше на този глупав факт.
- От кого?
- Франк... Франк Уилкърсън. – мислех, че ще ми е трудно да произнеса фамилията му, но тя излезе от устата ми с лекота.
- Уилкърсън? Лошо... Загазила си, момиче. – загазила ли?! Това пък защо беше? Франк не бе лош човек... вампир, поне според мен.
В този момент Винсънт се върна на верандата, взе си един стол, седна и отпи глътка горещ шоколад.
- Елеонор, запознай се със сестра ми, Виктоар. – сестра! О, слава на Бога! Тя не му беше гадже!
Усмихнах се несъзнателно, което обаче изглеждаше просто като начало а дружелюбно запознанство.
- Виктоар Дюплеси, моля! – поправи го красавицата и се засмя леко. След това забеляза недоумението, изписано на лицето ми. – Той ми е доведен брат. Но... Историята е много дълга. – повдигнах вежда невярващо. Дълга? И какво от това? Имахме стотици години живот пред нас...
- Разкажи ни нещо за теб. – помоли Винсънт и отпи още една глътка. Известно време не казах нищо, тъй като се чудех какво точно да им разкажа. Всичко? Една част? Нищо? Не, нямаше какво да се чудя. Двамата ме бяха приели в къщата си, имах им доверие, значи можеха да знаят всичко за мен. Но трябваше по-късно да върнат „услугата”.
- Името ми го знаете... Макар че не разбирам как ти си го знаел. – погледнах към Винсънт и продължих. – На петнадесет години съм... – Виктоар отново ахна от изумление, като ме прекъсна.
- Не! Този Франк... Голям негодник е! – възнегодува блондинката, но се усети и ме остави да продължа.
- Родена съм в Бристол на втори август. Баща ми се казва Никалъс Мозли, а майка ми беше Лилиан Джоунс Мозли. Тя обаче загина преди месец. Блъсна я моторист. – в очите ми напираха сълзи, но успях да ги скрия.
- О, съжалявам, миличка.
- За какво съжаляваш?! Ти даже не я познаваш! – резкият ми и висок тон се отличи от тихото, нежно говорене на Виктоар. – Извинявай. Та... След смъртта й изпаднах в нещо като депресия. Не можех да преодолея липсата й. И така, за един месец успях да изпробвам доста порочни неща – много пушене, много алкохол, много наркотици... и секс. – прекъснах за малко и помълчах известно време. Никой обаче не проговори и продължих. – Имах само двойки в училище, никакви истински приятели, нищо. Баща ми започна да се притеснява за състоянието ми. Освен онези неща, които изброих, бяха започнали и кошмари. Всяка нощ, един и същ кошмар, който само от време на време претърпяваше някоя малка промяна. Но не искам да говоря за него. – въпреки че не исках да говоря, не можех да не мисля. Веднага в съзнанието ми нахлуха онези картини на воюващи помежду си стотици хора, всичката тази кръв... И гарваните. Гарваните, чиито крясъци ме събуждаха.
- Елеонор! – гласът на Виктоар ме извади от кошмарните мисли.
- Това е. След това дойде Франк и ме ухапа.
- Просто така?
- Просто така.
- Без да ти направи нищо? Само влезе в стаята ти, ухапа те и си тръгна?
- Хей, откъде знаеш, че е влизал в стаята ми?
- Винаги така прави. Но по-рядко ги оставя живи, още по-рядко те се присъединяват към Вин, а никога... – Винсънт прекъсна Виктоар, слагайки ръка на устата й.
- Стига толкова. Това й е достатъчно засега.
- Отново го правиш. Все едно не съм на петнадесет години и не мога да се грижа сама за себе си. – ядосах се на вампира и скръстих ръце. – И какво не прави Франк никога? – попитах Виктоар и тя избърза да ми отговори, преди брат й да я е спрял отново.
- Никога не стои с тях, докато не се превърнат във вампири.
- О. Значи аз съм... специална?! – гласът ми трепереше и прозвуча тихо, но знаех, че и двамата са ме чули.
- Да. Ти си Детето на нощта. – простичко отвърна Виктоар.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://house-of-the-night.forumotion.com/
Кайен Джоузеф Лий
Дампир, Целуната от сянката
avatar

Брой мнения : 59
Reputation : 0
Join date : 12.04.2010
Age : 22
Местожителство : На едно място, където никога няма да ме откриеш...

ПисанеЗаглавие: Re: Раят на синевата   Съб Юни 19, 2010 2:54 am

Четвърта глава

„Морт”


Винсънт рязко стана от стола, като го избута назад и той падна.
- Опа. – каза Виктоар и се усмихна виновно.
- Казах ти да не й го казваш! Какво не разбра от това?! Сега кой знае какво ще направи! –развика се вампирът и влезе в къщата. Вратата зад него се затвори с трясък.
Гледах русокоската втренчено, примигвайки от време на време. Какво беше това дете на нощта? Защо да съм аз? Защо Винсънт не искаше аз да зная?
- Какво има? – попита ме жената, нарушавайки мълчанието ми.
- Какво е това дете на нощта? – както и очаквах, не получих отговор. Виктоар само повдигна рамене, после стана стола си и върна този на Винсънт на мястото му. След това и тя изчезна вътре в къщата.
Допих си горещия шоколад и погледнах към гората, която се виждаше от верандата. Вече беше сумрачно. Нощните птици започваха да се будят и да излизат от дневните си убежища. А пък беззащитните животинки бързаха да се приберат, пред някоя хищна птица да ги е грабнала.
Какво можех да правя сега? Сякаш чул въпроса ми, стомахът ми изкъркори. Да, бях гладна. Като се замисля, не бях яла от... три вечери. А това си беше доста.
Прибрах се в къщата, а студеният вятър ме съпроводи, сякаш за да ми покаже, че вече съм нежелана на верандата.
Влязох направо във всекидневната – голямо помещение със стени, боядисани в бледосиньо, имаше няколко диванчета, различни по големина и по цвят – някои бяха лазурно-сини, а други – сиви. Имаше немалка, стъклена черна масичка, срещу която имаше голям плазмен телевизор. Няколко абстрактни картини, все в нюанси на синьо и сиво, украсяваха четирите стени.
Следващата стая беше кухнята. Точно това, което търсех. Тя също беше стилна – с бели и кремаво-жълти шкафове (като цветята на полянката!) и в стар стил.
Бързо намерих хладилника и го отворих. Сбърчих нос от неприятната гледка. Месо, месо и пак месо. Сурово. А аз бях вегетарианка. Но... това вече бе невъзможно.
Все пак съзрях една купа, пълна с плодове. Грабнах една зелена ябълка и я захапах. Беше вкусна.
В този момент чух силно, жално мяукане, което идваше някъде отгоре. Отдалечих се малко от един от шкафовете и разбрах кой беше източникът на мяукането. Едно малко, черно коте, което се бе качило на шкафа, а сега не можеше да слезе.
Взех един стол от масата, разположена в средата на кухнята. Качих се върху него, в началото с леко залитване. После обаче си възвърнах равновесието. Протегнах ръка, хващайки котето. Притиснах го към тялото си, когато то отново измяука.
- Браво на теб. – чух гласа на Виктоар и се изплаших, тъй като не я очаквах. Слязох от стола и го върнах на мястото му.
- Защо, какво толкова съм направила? – виновно попитах, докато русокоската вадеше кутия зърнена закуска от един от шкафовете.
- Обикновено съска срещу всички и се опитва да одере всеки.
- Не е ли ваше?
- Не. – Виктоар поклати глава. – Някой го беше оставил на верандата ни. Оттогава се грижим за него, въпреки че постоянно ни дразни. – това отново доказваше, че бях по-различна. Но аз не исках да приема този факт.
- Има ли си име? – жената отново поклати глава, взимайки бутилка мляко от хладилника. – Значи ще го кръстя... Морт. Отива му. – усмихнах се и приближих черното животинче до лицето си.
- Стига де, все пак ще ям! – възнегодува Виктоар, но все пак и двете се засмяхме. Тя тръгна да излиза, вече с приготвена „закуска”, но я спрях.
- Може ли да те наричам Вики? Или Тори? Или Аря?
- Съгласна съм с всички. – отвърна блондинката вече с пълна уста. – Опа. Аз се махам. – след секунди разбрах защо Вики се изнесе толкова бързо. Винсънт влезе в кухнята, а лицето чу беше като буреносен облак. А когато се размина със сестра си, имах чувството, че ей сега щеше да я удуши.
Вампирът се обърна към мен и погледът му веднага падна върху Морт. При вида на вампира, котето светкавично изскочи от ръцете ми и смешно се приземи на плочките. Побърза да избяга, но аз вече имах по-бързи движения и го улових, озовавайки се близо до Винсънт. Бях се навела над Морт, забила празен поглед в котето. Но усещах неговия пронизителен поглед върху гърба си. Изправих се бавно и тръгнах към вратата. Сложих ръка върху рамото му, но той я отблъсна.
- Не се доближавай до мен! – почти ми изсъска, отклони поглед от мен и се зае с работата си.
- Да не се добли... – исках да му се скарам, но нещо ме спря. Някакво чувство, че не трябваше да му се противопоставям, или поне не и на глас. Трябваше просто да си отида в стаята мирно и кротко. Така и направих.
Качих се по дървените стълби, които водеха към втория етаж. Стъпалата леко скърцаха и бяха поизтъркани. Явно къщата не бе толкова нова, колкото си мислех.
Не знам как, но просто някак разбрах, че втората врата вдясно беше новата ми стая. Влязох вътре, затваряйки вратата тихо и внимателно. Помещението не беше малко, всъщност бе поне два пъти по-голямо от старата ми стая. Стените бяха боядисани в тъмнозелено, любимият ми цвят. Имаше голямо легло, което беше и доста високо. Имаше даже и балдахин над него.
Прозорците и тук бяха големи. В стаята имаше и един голям, старинен гардероб и огледало до него, което беше с тъмносиня рамка, по която имаше изписани странни символи. Имаше и някакво непознато високо растение, което се намираше в един ъгъл на стаята.
- Еха... – възкликнах и бързо се озовах върху мекото легло. Сякаш за да потвърди впечатленията ми, Морт измяука весело. Разходи се бавно около мен и после се сви на кълбо до главата ми, като започна да мърка.
Чак сега усетих силна умора. Сякаш краката и ръцете ми бяха от олово – не можех да се помръдна. И след пет минути бях потънала в дълбок сън. По-скоро кошмар.
Бях на някакво поле. Всъщност май беше полянка, която ми изглеждаше много позната и бе покрита с цветя. Всичко бе мрачно, но все пак успявах да различа даже и далечните, приближаващи се към мен силуети. След като се доближиха още малко, разбрах, че бяха вампири. И то зле настроени към мен.
Огледах се уплашено и чак тогава забелязах, че не бях сама. От едната ми страна стоеше Винсънт, с каменно изражение на лицето. Въобще не ме поглеждаше и знаех, че все още ми беше сърдит. Отляво пък беше застанала Виктоар, а една дяволита усмивка бе озарила нежното й лице.
Зад нас стояха още поне петдесетина вампира, чиито лица обаче не разпознавах.
Отново погледнах към приближаващите вампири, които вече бяха само на трийсетина метра пред нас. Огледах ги, като осъзнах, че бяха поне два пъти повече от нас. Тази битка щеше да бъде загубена.
След секунда ахнах, едновременно изплашена, изумена и зарадвана. Съзрях Франк, който водеше своята армия. След секунди той вече стоеше само на един-два метра пред мен, а вампирите бяха на няколко метра зад него.
Протегнах ръка към него, макар че цялата треперех. А мислех, че мога да се владея. Погледнах Франк в сега тъмносините му очи. Пак усетих да потъвам в тях, но го спрях, което обаче не го ядоса. Но той вече не беше така красив, така пленителен, както първия път, когато го срещнах. Беше плашещ. И приличаше на някакъв фанатик, обзет от луда идея. За жалост знаех каква бе идеята му. Да ме убие.
Франк хвана сякаш висящата в нищото ми ръка. Но със свободната си ръка и едно бързо, ловко движение, вампирът раздра шията ми и оттам потече кръв.
- Не! – събудих се с писък. Същият кошмар, както този от един месец. Но пак бе претърпял промяна. Този път знаех коя съм, познавах и Винсънт, и Виктоар... и Франк.
Седнах в леглото и се опитах да успокоя дишането си. Отново прехвърлях картините от кошмара в съзнанието си. И тогава ме връхлетя ужасна мисъл.
Полянката бе пред къщата на Винсъснт и Виктоар. Щеше да има война между вампири.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://house-of-the-night.forumotion.com/
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Раят на синевата   

Върнете се в началото Go down
 
Раят на синевата
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Vampire Academy :: Free Zone :: Лично творчество-
Идете на: